Женска двойка, хваната за ръце, стои под виенското колело и чака световноизвестната желязна конструкция да се завърти.
– Много тиха атракция – казва едната жена. Носи черна тениска, яркочервен панталон и е руса. – Като теб – казва тя след кратка пауза на своята приятелка със слънчеви очила и сламена шапка и я хваща за ръка.
Приятелката се размърдва.
– Мразя, когато казваш, че съм такава или онакава. Правиш това непрестанно откакто напуснахме Берлин – казва тя и я отблъсква.
– Не е вярно – казва черната тениска, смаяна от гнева, който е предизвикала с нежната си забележка.
Сламената шапка се обръща и се насочва към вътрешността на Пратера.
– Сега ще ти покажа нещо, което е точно като теб!
– Давай – казва черната тениска и тръгва след нея, – чакай ме, не бързай толкова!
Сламената шапка спира и посочва с показалец.
– Ето – скоростното влакче.
– И? – черната тениска хваща ръката на сламената шапка и я гледа с очакване.
– Иска ти се – казва сламената шапка, дръпва се и побягва, придържайки шапката си.
– Това е отвратително! – подвиква черната тениска.
Сламената шапка не спира, не се обръща, става все по-малка и по-малка и накрая изчезва от погледа.
Няколко крачки сама
– Казвам ѝ нещо мило и тя откача. Въобще не ми е до това.
Черната тениска се опира на парапета, който заобикаля водното скоростно влакче, и поглежда напред. Една верига дърпа стръмно нагоре пластмасови дънери, които служат за лодки, и дрънчи много силно. Човек с куче се спуска по стръмния улей, струите се изплискват високо над ръба. Един старец се надига над раменете му и се радва на водния прах, който пада върху лицето му. Черната тениска също го усеща.
– Стой седнал, татко, стой седнал – казва мъжът.
Старецът не го слуша, кучето лае, синът се кара на кучето.
Черната тениска продължава нататък, оглежда се за сламената шапка, но не може да я види никъде. Въздухът е изпълнен с глухи музикални ритми от всички краища на увеселителния парк, отдалеч и отблизо. Четири здраво вкопчени момчета и момичета се въртят високо във въздуха в гигантска люлка и крещят, колкото им глас държи.
– Виж го тоя, готов е да повърне – казва една жена и черната тениска се отдалечава заедно с нея, за да не бъде улучена от повръщаното, ако случайно се стигне дотам.
Горила, дяволи, инвалидна количка, дете
Точно отсреща зад висока решетка стои неподвижно голяма, механична горила. Едно дете поглежда нагоре към нея и аха да загуби равновесие, както е зяпнало. Един череп издига и спуска червен и зелен дявол. От влакчето на ужасите се чуват приглушени писъци, звън на счупено стъкло, кикот на чудовище, жена във вагонче изчезва през летяща врата, която е покрита с паяжини от памук.
Няколко крачки по-нататък продавачът на билети за блъскащите се колички яде с едната си ръка дебел дюнер, а с другата придърпва една празна количка до ръба на пистата. Истински виртуоз. Млад мъж с увреждане държи волана в едно положение, върти се непрестанно в кръг и не показва никаква емоция, освен може би напрежение. Мъжът, който седи до него, хваща волана, когато му се струва, че ще се ударят в мантинелата. Какво ли е да се движиш из Пратера в инвалидна количка? Черната тениска най-напред си представя, че това е доста тъжно, но след това й хрумва, че може да бъде вдигната от инвалидната количка и наместена в скоростното влакче.
Това там не е ли сламената шапка, която е опънала лък и стреля?
Във въздуха се носят пронизителни писъци. Няколко превъзбудени момчета се връщат от обиколката със скоростното влакче при момче, което ги чака отпред. Говорят един през друг и продължават жадни за нови приключения нататък, покрай едно дете, което ги изпраща с големи, сериозни очи.
Отново заедно
Ето я там сламената шапка на една пейка, слънчевите очила на носа, под сянката на голямо дърво.
– Здравей, красавице! – черната тениска се тръшва на пейката до сламената шапка. – Ах, колко хубаво беше. Толкова много движение, толкова много щастливи, развълнувани хора и толкова много деца. Не мога да се наситя на гледката.
Сламената шапка разтърква очите си под слънчевите очила и се прозява.
– Чувствам се някак уморена. Ще идем ли до Дунава? Не може да е далеч. Денят днес е толкова хубав, все още можем да идем да плуваме.
– Гледай! Там има деца, които яздят коне. Хайде, да видим това отблизо – черната тениска дърпа сламената шапка, която се противи, но накрая отстъпва и увисва на врата на приятелката си, за да ѝ по-лесно да ходи.
– По дяволите, краката ми са уморени, едвам ходя, трябва да вляза във водата, веднага трябва да вляза във водата.
Черната тениска се смее на номерата на сламената шапка, хваща я по-здраво и я повлича до себе си.
– Ще се справиш, ще се справиш, ей сега ще стигнем там.
Деца на арената за езда
Под една брезентова тента стоят деца и чакат реда си. Няколко по-малки и по-големи коне са вързани за оградата с каишки и се опитват да дъвчат всичко, до което могат да стигнат с муцуна.
Едно момченце се покатерва на пейка, за да достигне височината на конете.
– Можеш да погалиш коня – казва едно от момчетата, които вдигат децата върху конете и ги закрепват на седлото, – но внимавай, дръж дланта си изпъната.
Момченцето протяга ръката си, посяга към коня и бързо я дръпва назад, когато конят се приближава, изсумтявайки с ноздри. Момченцето веднага опитва отново. Този път успява да погали носа на коня и на лицето му изгрява голяма усмивка.
От терена с препятствията се връща малко момиче, което гледа много сериозно и отговаря с бавно, решително кимване на въпроса на майка си, дали ѝ е харесало. Двете млади момчета от персонала се шегуват помежду си, докато подготвят следващото дете за обиколка. В касата, зад стъклото, шефът брои банкноти.
Черната тениска, която внимателно проследява случващото се на арената за езда, усеща, че сламената шапка слага глава на рамото ѝ и нежно я прегръща. Малко по-късно усеща, че сламената шапка се тресе и си притиска главата в рамото й, сякаш плаче.
– Какво има? – пита черната тениска и погалва сламената шапка по гърба. – Какво ти е?
– Тези деца – прошепва сламената шапка, – тези деца изглеждат толкова щастливи. И... съм щастлива, че те имам... и че си тук, и че съм с теб.
Черната тениска бавно гали гърба на сламената шапка и наблюдава, как едно момче гордо се връща от своята изява.
– Радвам се – прошепва черната тениска.
Невидимият ключ
Двете жени преминават ръка за ръка през Пратера, следват маршрута до Пратерщерн и след няколко минути пътуване с метрото са посрещнати от слънцето на Донауинзел. През прозореца на перона гледат надолу към дълга, блестяща водна лента, която в далечината се губи в изпарения и зеленее. Вдясно откриват просторни дървени тераси, където хората се наслаждават на лятната вечер, бъбрят си, играят и си почиват. По водата плават лодки, на брега лебедите търсят храна.
– Ти си... – започва черната тениска, усмихва се и затваря устата си с невидим ключ.
– За теб днес съм дори виенско колело, как го каза, една много тиха атракция.
Сламената шапка говори през прозореца на метрото навън към слънцето. – Наистина съм атракция, но рядко съм тиха, нали? Обичам да съм активна, винаги съм в движение, това е истината. Но всичко това са само думи и моменти, а думите отлитат, и моментите отлитат, а това, което остава, е нещо различно. Това, което остава, е споменът, покоят.Странно е някак, но си е така. В тоя смисъл с удоволствие приемам твоя комплимент.
Сламената шапка поглежда черната тениска и се усмихва.
– Какво ще кажеш сега? Изненадана ли си?
– Аз – започва черната тениска и иска да поясни, че думите ѝ не са били толкова буквални, че просто е искала да каже нещо мило на сламената шапка, но се въздържа от обяснения и се усмихва.
– Аз какво?
– Ще се радвам на една бира с теб. Там долу. Хайде, да вървим. Ти за пореден път доказа добрия си нюх с идеята за Донауинзел. Днес е нашият щастлив ден.
Интересни линкове към историята
- Местоположение на Вурстелпратер – wien.at-карта на града
- Виенски Пратер (английски)
- Донауинзел (английски) – wien.gv.at
Исторически сведения за миналото на Виена в Уикипедия (немски):
Рисунка: Сандра Бискуп
Текст: Симон Ковачич
